Училището за вампири

Добре дошли в училището за вампири, създадено по романите на П. Каст и К. Каст! Преживейте живота си такъв, какъвто го искате!
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Спечелете
ВИЖТЕ КОЙ СПЕЧЕЛИ, КАТО ЦЪКНЕТЕ НА СНИМКАТА ОТГОРЕ!!!
Станете преводач
Спешно набираме преводачи. Ако имате желанието да бъдете такъв цъкнете ТУК
Latest topics
Предстоящи събития
Станете наши приятели
Специални приятели
---------------------------
Чат

Share | 
 

 Личното творчество на Сарафина Дюшан

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Сарафина Дюшан
Третокурсничка; Подготвяна за Висша жрица
avatar

Posts : 211
Join date : 08.06.2010
Age : 21
Location : The House of Night

ПисанеЗаглавие: Личното творчество на Сарафина Дюшан   Сря Окт 06, 2010 1:29 am

Ииии... здравейте мили мои! Мой ред е да споделя творчеството си. Мързи ме да вадя от хартия на компютър всичките онези малки съчинениица и разказчета, които съм писала през последната година, но с удоволствие ще ви представя един проект, който правим с една приятелка.
Проекта все още няма заглавие, нито пък главите му имат, но тъй като още не е завършен, даже може да се каже, че е още в зародиш, ще се наложи да го преглътнете така.
Започва с нещо като въведение или представяне на главните ни героини, като всяка една от нас (нас = аз и приятелката ми) е написала по едно и тук ще ги въведа и двете, защото ме мързи да ги смесвам.
Е, май нямам какво друго да кажа, тъй че... Енджой! хД


***

В продължение на петнайсет години в Лондон живееха две момичета. В продължение на петнайсет години тези две момичета имаха приблизително перфектен живот. Две момичета с уникална хармония помежду си. Две момичета, които много скоро осъзнаха колко по-близки, отколкото си мислеха, са всъщност.
Ева Диана Ивашков и Лорелай Касандра Еванс.
Ева и Лора. Лора и Ева.
На външен вид те почти не си приличаха. Е, и двете бяха високи и слаби, но май до тук се изчерпваше списъкът с приликите им. Лора беше съвършеноруса и дългата и блестяща и мека коса се спускаше като водопад по стройния и гръб. Очите и бяха морскосини, а кожата – порцелановобяла. Какво да ви обяснявам – изглеждаше си като типична представителка на някой немски, руски или скандинавски род, но тя най-много се надяваше да има скандинавски корени, защото харесваше тези държави. Докато Ева, Ева беше точната и противоположност – кожата и беше по-мургава, но не по онзи неприятен за окото начин, ами точно с този тен, за който всички момичета си мечтаеха и се опитваха да докарат със солариуми и слънчеви бани. Косата и, също като на Лора, беше дълга, но беше малко по-чуплива, а цветът и беше тъмнокестеняв, а очите и... Очите и бяха просто невероятни! Големи и дълбоки, с топлия цвят на кехлибара.
Една до друга те изглеждаха като олицетворения на топлото и студеното – толкова различни. И все пак, когато ги погледнеше човек не можеше да не забележи смайващата прилика между тях. Прилика, която никой не можеше да опише, просто трябваше да я види. А пък като заговореха, някой можеше да ги сбърка с близначки – само така можеше да си обясни уникалния синхрон между двете. И Ева, и Лорелай имаха прилична доза самоувереност и самочувствие, което май никак не беше чудно. И двете бяха много умни и способни и притежаваха много добро чувство за хумор и доста хаплив и саркастичен език. Освен това имаха склонност често да се лигавят и да стават несериозни, когато трябва и не трябва. И двете не обичаха да споделят и често заравяха собствените си чувства дълбоко в себе си, навличайки безралзличната маска. И двете момичета мразят лъжите, но пък са много добри лъжкини, освен това имат почти едно и също отношение към хората изобщо Но въпреки всичките прилики в характера си, те си имаха и своите уникалности, но... май те не бяха много.
Двете бяха съседки, но по ирония на съдбата се запозанаха чак в училище – на първия учебен ден, когато за първи път откриха странната връзка помежду им. Живееха в покрайнините на Лондон през две къщи една от друга. Въпреки че и двата бяха мега-готините в училище и всички много ги харесваха, имаше случаи, в които се държаха необяснимо и се унасяха нанякъде и затова някои от съучениците им ги смятаха за странни. По-късно момичетата разбраха какво значат тези неща, но преди това те самите понякога се усъмняваха дали не са... малко откачени?
Понякога им се случваха някакви странни неща. Доста от тях преди да се запознаят. Лорелай веднъж беше видяла едни същества под водата. Магически същества. Магически същества, които дори и да приемем, че съществуваха, тя не би трябвало да вижда, не би трябвало да вижда толкова дълбоко под водата, когато гледа от една скала над океана. А Ева... Ева и на нея и се бяха случвали странни неща – тя беше чула думите на майка си три дена преди тя наистина да ги каже. Е, може да си е въобразила, но тя беше сигурна, че не е така. Беше чула гласа на майка си и след няколко дни тя беше казала абсолютно същите думи.
Виждате ли? Виждате ли колко еднакви бяха двете момичета? Та те дори имаха еднакви вкусове – обичаха сходни стилове музика, и двете обичаха да танцуват, и двете обожаваха да четат книги и да се пренасят в света на фантазията, и двете обичаха животните.
Освен това на врата си носеха почти едно и същи бижута – изящно направени сребърни верижки, на които беше закачен по един камък. На Лора сапфир, на Ева лунен камък. Наглед най-обикновени, макар и доста скъпи бижута. Но и двете не знаеха откъде и откога ги имат и дори и родителите им не можеха да им кажат. В едно бяха сигурни – трябваше да ги пазят. Просто усещаха, че те са по-ценни от колкото изглеждат.

***

На пръв поглед двете момичета бяха доста различни. Лорелай бе с дълга сребристо руса коса и сини, като морето, очи. Очите Ева бяха кехлибарени на цвят, а косата и – кафява и толкова чуплива, че понякога минаваше и за къдрава.
Но всъщност те и си приличаха много. И двете бяха високи и слаби, с изваяни тела. И двете имаха ангелски лица. И двете бяха божествено красиви.
А когато се вслушаше в разговора им, човек можеше да разбере, че те, всъщност, много си приличаха и по характер. Момичетата бяха много умни. Но можеше да усети и нещо друго. Сякаш от време на време, двете играеха, сякаш за тях бе най-добре да прикрият част от чувствата си. Те се смееха и раздаваха саркастични коментари. Когато станеше въпрос за нещо важно, обаче, и двете ставаха сериозни.
Разбира се, и разлики в характера им не липсваха. Ева бе по-прямата и по-искрената и по-упоритата. Лорелай от своя страна бе някак по- отнесената, по- безгрижната, но за сметка на това имаше и много по-остър ум. Чувството и за хумор изпъкваше и някак правеше обстановката по-ведра.
Първия път, когато се срещнаха беше преди около 10 години. На първия учебен ден, в първи клас те се бяха запознали, а се и оказа и че са съседки и оттогава бяха неразделни. Споделяха си всичко, сякаш бяха сестри. И на двете им се случваха странни неща. Лора например бе видяла странни създания под водата, такива каквито не би трябвало да съществуват. А Ева... Ами тя бе чула гласа на майка си, просто така от нищото. Ирония, но три дена по късно майка и и каза съвсем същото нещо което тя бе чула да казва онзи глас.
Странното по отношение на момичетата не спираше дотук. И двете имаха два медальона. Почти еднакви при това. И двата висяха на идентични верижки, и двата бяха камъни. На Лора бе сапфир, а на Ева - лунен камък. Никой не знаеше и не им казваше откъде са се взели тези медальони, но момичетата знаеха, или може би чувстваха, че те са много ценни и трябва да ги пазят като очите си.
Ева и Лора не подозираха какво и защо им се случва... До онзи един ден, в който целият им живот се промени безвъзвратно...

1 глава

Ева седеше в час. Умираше от скука, а и Лора не беше с нея по този предмет – имаше литература.
– Боже, колко е топло! – възкликна мис Хигинс. – Отворете прозореца, ученици
Лек полъх ободри спящите десетокласници. Ева беше легнала на чина си и беше затворила очи (мразеше математиката и затова предпочиташе да спи през дългите часове по този предмет). И в този момент го чу – един глас. Плашещ. Смразяващ всяка капка кръв в тялото и. „Тя няма да дойде, госпожице Еванс, нито пък Вие.” Ева рязко се изправи и отвори очи. Сърцето и беше пропуснало един удар. Лора! Тя чу фамилията и! Понякога си мислеше, че откача, но знаеше, че щом е чула това сега, значи ще го чуе и втори път. Искаше да види дали Лора е добре, трябваше да провери.
– Мис Хигинс, мога ли да бъда извинена за малко? – помоли тя.
– Разбира се, Ева! Няма проблем.
Ева излетя от кабинета и се запъти към класната стая, където трябваше да бъде Лора сега. Но в един момент, когато беше само на сантиметри от вратата на кабинета, спря. Това беше глупаво. Какво си мислеше, че щеше да направи? Да влезе и да каже: „ Извинете, просто искам да видя да не би случайно някой не е заплашвал приятелката ми, наскоро. Не че нещо, но чух един идващ от нищото глас да споменава името и.” Не, не можеше да го направи. Но трябваше да се успокои и затова излезе пред училището за да поседи на чист въздух. Нервно извади от джоба на дънките си кутия с цигари. Боже, и то един чист въздух! Запали една и дръпна от нея. Не беше пушачка. Просто, когато беше нервна, това беше начина и да се успокои.
Допуши цигарата си и реши да се връща в час. Но точно, когато минаваше пред кабинета по химия, оттам се чу глас:
– Госпожице Ивашков, трябва да поговорим! – Това беше гласа на мистър Смит. Ева се вцепени. Ами ако я беше видял да пуши? Ох! – щеше да изкара цялата си събота в наказание. Тя плахо влезе и видя преподавателя да седи зад катедрата. Може би просто искаше да говори с нея за поредната и двойка по химия. Много успокояващо, няма що!
– Здравейте, мистър Смит – рече тя плахо. Странно, досега не беше забелязала белега на брадичката на учителя. А може би, просто, допреди той не беше имал такъв.
– Не трябва ли да бъдете в час, госпожице Ивашков? - той я погледна изпитателно.
– Да, сега имам математика, при мис Хигинс. Трябва да побързам, господине, трябва да влизам в час.
– Не се притеснявайте за това. Аз ще помоля мис Хигинс да Ви извини. Ще и кажа, че сте била при мен – каза той. Ева забеляза, че леко се подсмихва.
– Благодаря ви, господине – пророни тя. – За какво искахте да говорим?


Лорелай стоеше на стълбите пред входа на гимназия „Абъркорн”, облегнала се уж небрежно на студения метален парапет. Въртеше очи наоколо в опит да открие нещо интригуващо, което да задържи погледа и достатъчно дълго, докато дочака приятелката си да излезе от час. Спря се на няколко деветокласнички, които седяха на пет-шест стъпала по-надолу от нея и развълнувано разглеждаха някакви тъпи клюкарски списания. Лора завъртя очи и, за пореден път през последните пет минути, погледна часовника на ръката си. Изцъка нетърпеливо с език – мразеше да чака. Къде, по дяволите, се губеше това момиче? Часът и беше свършил вече. Да не би ужасната математичка да ги беше задържала? Определено можеше да се очаква от “цербер” като нея. Да, може би беше точно така и по-добре да не и звъни, защото можеше да я вкара в беля. Но винаги можеше да и изпрати СМС... Точно извади телефона си и започна нервно да натиска бутоните, когато покрай нея профуча едно момче. Лора го позна и протегна ръка за да го хване точно над лакътя. Той учудено се извърна към нея.
– Майкъл? – видя как лицето му почервенява и се почувства малко гузно, че е избрала точно него, защото преди, а може би и още, Майкъл я харесваше, но после сети за Ева и върна увереността си. - Ти не трябва ли да си в час по математика? – ясно помнеше, че Майк беше при Хигинс заедно с Ев. Лицето му се изкриви в още по-учудена гримаса.
– Бях, но вече свъшихме – той направи храбър опит да се усмихне. Но на Лора не и беше забавно – бяха се разбрали за точен час, а нея я нямаше.
– Добре, а къде е Ева?
– Ева ли?
– Да, Ева – тъмнокосото, високо момиче, с което ходя навсякъде. Съвсем случайно се пада моя най-добра приятелка! – рече тя язвително.
– А! – лицето му просветна – Мислех, че вече се чупила.
– Чупила ли? – едната вежда на Лора се стрелна нагоре, а тя скръсти ръце пред гърдите си.
– Ами да – по средата на часа излезе и после така и не се върна.
Лорелай се опули глуповато – чупила се е? Без да и каже? Не беше нормално. Насили се да се усмихне на Майкъл:
– Благодаря ти, Майк! Ще се видим по-късно! – и се втурна надолу по стълбите за да излезе на двора, където обикновено се събираха свършилите с часовете ученици. Огледа се притеснено - дали не си беше тръгнала? Не, не би го направила, бяха се разбрали. В този момент в главата и прокънтя смразяващ писък. Ева! Това гласът на Ева ли беше? Тя отново се огледа – никой друг не го беше чул, сигурно пак нещо и се беше сторило. Но само след секунди гласът на Ева отново изпищя в главата и. Не, определено не си въобразяваше. Хукна обратно нагоре по стълбите и влетя през входа н училището. Блъсна се в мис Хигинс, като разплиска чашата кафе в ръцете и, промърмори едно „Извинете!” и продължи да тича по пустите училищни коридори. Изведнъж спря. А сега накъде? Къде беше Ева? В някой кабинет ли? Тя тръгна бавно, като внимателно оглеждаше всяка класна стая, покрай която минаваше. Закова пети пред кабинета по химия. Защо вратата беше затворена? Тук ли беше тя? Лора отвори вратата и видя леко изгърбената фигура на приятелката си, която беше навела глава над първия чин пред катедрата, на който беше седнала. Ама... Тя да не би да плачеше? Да бе!
– Ева? – Лорелай тръгна към нея – Ева, добре ли си? Хайде, трябва да тръгваме! Фризьорката няма да ни чака вечно – тя се разсмя на шегата си, но Ева сякаш не я чу..
– Тя няма да дойде госпожице Еванс, нито пък Вие – каза тих леден глас откъм учителската катедра.
Лорелай подскочи и вдигна поглед.
– О! Здравейте, мистър Смит! Какво...? – тя млъкна насред изречението. Изведнъж косите на преподавателя станаха гарвановочерни, фигурата му се издължи, а чертите му се подмладиха. Лицето му придоби лукаво, хищническо изражение, а в лявата му ръка се завихри малко огнено кълбо.
– Какво по...? – очите на Лора се разшириха от ужас и тя отстъпи назад, но се спъна и падна. Непознатият мъж се приближи към нея.


Ева не можеше да помръдне. Не можеше и да говори. Искаше, но онзи непознат мъж я беше... Боже, звучеше толкова нереално, толкова смешно! Но за съжаление през времето, в което тя беше напълно неподвижна и имаше време да помисли какво става, не можа да измисли друга дума освен тази. Този мъж я беше омагьосал. Тя седеше на първия чин пред катедрата на учителя, с наведена надолу глава, с гръб към вратата. Даваше си сметка, че това което и се случваше не беше никак хубаво. Защото човека с белега, както го наричаше тя, в момента се беше трансформирал в точно копие на мистър Смит. Почти точно. Единствената разлика между истинския мистър Смит и другия беше белега на брадичката на фалшивия.
Изведнъж тя чу стъпки. Някой влезе в стаята.
– Ева? – това беше Лора. – Ева, добре ли си? Хайде, трябва да тръгваме! Фризьорката няма да ни чака вечно.
О не! На Ева и се щеше да вика, да крещи, да плаче, да прави каквото и да е, само да накара Лора да се махне от тази стая. Само за да я предпази. Но не можеше. Просто не можеше.
– Тя няма да дойде госпожице Еванс, нито пък Вие – каза мнимия господин Смит.
– О! Здравейте, мистър Смит! Какво...? – Касандра млъкна насред изречението. Ева предполагаше, че току-що, магьосникът се бе трансформирал в себе си.
– Какво по...? – Беше късно. Ева чу как Лора тупва на земята.
След пет минути вече и двете бяха вързани с въжета и – Оо, да! – омагьосани за да не мърдат или говорят.
– Е, време е да ви заведа при Негово Величество – каза похитителят им.
Какво, по дяволите? Негово величество? Нещо не се връзваше. Всъщност, нищо не се връзваше в тази история. Защо някакъв си крал, цар или какъвто е там, ще иска тях двете с Ева и Лора. Къде е този крал? И най-важното – защо трябваше да ги отвличат? Не можеше ли просто да им кажат какво искат?
Но Ева не можа да помисли и секунда повече. Похитителят им започна да прави някакви странни жестове с ръце и класната стая изведнъж изчезна. Ева инстинктивно затвори очи. Чувстваше се ужасно. Не можеше да диша и върху цялото си тяло усещаше убийствен натиск. След още един миг натискът и задушаването изчезнаха. Ева отвори очи и осъзна, че тя, Лора и мнимия мистър Смит вече не бяха в гимназия „Абъркорн”. Усещаше и, че бяха много, ама много далеч от Лондон.

2 глава

Лора усещаше, че е Ева е до нея, но не можеше да и каже нищо. Не можеше да я попита какво става, нито да разбере дали е добре. Отвори пресъхналите си устни и се опита да произнесе името и, но от гърлото и не излезе и звук. Лорелай вдигна глава и се огледа – беше много тъмно, като в рог. Хората по тези места, каквито и да бяха те, не познаваха ли неща като улично осветление? Лора направи опит да изсумти презрително и да завърти очи в познатия си жест, но не се получи – чувстваше се сякаш всичките и мускули бяха сковани. Чудеше се как още се беше задържала права. Къде изчезна оня главорез? Как можа да ги остави неспособни да се движат, насред улицата и да изчезне зад ъгъла? След малко, обаче, тя дочу стъпки от тежки ботуши и силни боботещи гласове и иззад ъгъла изскочиха четирима високи мъже с доста ъъм... странни дрехи. Най-отпред с наперена крачка вървеше мнимият мистър Смит. Не беше успяла да види добре дрехите му преди това в класната стая, но и сега само на светлината на огнените кълба в ръцете на мъжете не можеше да види много. А и дрехите им бях почти изцяло черни, виждаше се само малко червено на блузите им, ако това изобщо бяха блузи, а не някакви странни военни униформи, защото точно така си изглеждаха.
Като видяха двете момичета мъжете се разсмяха подигравателно, при което Лора присви очи в неприязън. Главорезът направи някакъв смешен реверанс и рече с презрение:
– След вас принцеси – посочи с огненото кълбо една стара разнебитена дървена каруца.
Лора направи физиономия – какви ги говореше този идиот? От самото начало беше сигурна, че е побъркан. Опита се да помръдне, но мускулите и бяха все така сковани. Мъжете отново се разсмяха и се приближиха към десетокласничките, двама от тях хванаха Ева и буквално я метнаха в каруцата. После се приближиха и към Лора. Та щеше да се разпищи, ако гласът и не беше изчезнал някъде. Хванаха я с грубите си мръсни ръце, после я хвърлиха в каруцата и тръшнаха дървената полуизгнила врата зад нея, при което около момичетата стана още по-тъмно отколкото беше и навън, което си беше постижение.
– Дий! – че се някъде от лявата им страна, последвано от изплющяване на камшик и каруцата с полюшване закрета по явно доста неравните пътища.
Още един опит да размърда мускулите си. Този път успя – вече можеше да движи ръцете си, макар и малко, защото очевидно бяха вързани. Грубите въжета ожулиха кожата и и тя изстена болезнено. В този миг усети как Ева бавно извръща глава към нея и също се опита да я погледне, само дето в тази тъмнина не можеше да види и ръката си, камо ли приятелката си.
Чакай! Току-що беше изстенала, значи можеше да издава звук! Опита се да произнесе името на съученичката си, но излязоха само нечленоразделни звуци.
– Ее...? – не, не можеше да го направи, но трябваше. Трябваше да опита пак.
Тогава каруцата спря и старите дървени колела изпращяха. Двете момичета чуха стъпки след малко дървената врата се отвори.
– `Айде, слизайте!
Лора опита, наистина и беше сигурна, че Ева също е, но кой знае защо още не можеха да движат тялото си и им се наложи да останат както бяха. Мъжът, отворил вратата изсумтя нетърпеливо и извърна глава към някой, която Лорелай не виждаше.
– Какво си им направил, ...? Защо не могат да се движат?
Чу се злобен смях.
– Нищо лошо, само ги обездвижих малко. Как иначе смяташ щях да ги доставя до тук?
„Доставя!” – помисли си Лора. – „Да не би да сме им стока?”, но за жалост не можеше да се обади. Мъжът отново изсумтя уморено и нетърпеливо и ги хвана за глезените. След това ги дръпна силно и за секунди те се озоваха навън, обкръжени с десетки огнени кълба.
„Нали бяхме стока?” – помисли си Лора подигравателно – „Защо ни е такъв ескорт тогава?”
Нямаше време да мисли дълго, защото след малко към тях се приближиха няколко мъже, хванаха ги от двете страни и и ги поведоха нанякъде.
„По дяволите, къде ни водят? И защо е толкова късно” – тя погледна подозрително полумесеца. – „Та ние напуснахме училището по обяд!”
Пред погледа и изникна висока повече от десет метра дъбова порта с жигосан огромен символ, който приличаше на пламък. На метри преди да стигнат до нея, двете крила на портата се отвориха и пред тях се изви тесен калдъръмен път, осеян с разни къщички и търговски обекти – сергии, магазини, кръчми. Лора се чувстваше, сякаш само за секунди се бе озовала в средновековието. Какво беше това място? Сънуваше ли? Не, едва ли – нали беше изпитала болка. Явно беше наистина много късно, защото градът, в който се бяха озовали, изглеждаше толкова пуст, почти призрачен. Продължиха да вървят все напред по главния път, като мъжете грубо ги побутваха от време на време за да вървят по-бързо. Лорелай хвърли бърз поглед на Ева – и тя като нея ходеше с наведена глава и понякога се оглеждаше наоколо. Сигурно бяха вървели около петнайсетина минути, когато отново спряха и Лора се огледа – стояха пред още една порта, малко по-малка, но беше изрисувана с какви ли не орнаменти и наистина много красива. Точно в средата – там където се разтварят двете крила на вратата с много заврънкулки и в огненочервен цвят беше изписана буквата „А”. Главорезът промърмори няколко странни думи и няколко огнени езика засвистяха и е се настаниха в четирите черни вдлъбнатини на портата, при което тя бавно и внушително се отвори. Пред очите на двете момичета и малкият им авангард се откри нова, още по-спираща дъха и още по-страшна гледка. Огромен, древен дворец се извисяваше зловещо над Лора и тя потръпна. Дори и на слабата светлина на тъничкия лунен сърп, който почти през цялото време се криеше зад облаците, и на четирите огнени кълба в ръцете на главорезите ясно си личаха многото кули и кулички, инструктирани със всевъзможни орнаменти, релефни форми и готически статуи. Макар че беше красив, дворецът всяваше неимоверен страх и ужас в сърцата на двете петнайсет годишни момичета. Те още се опитваха да възприемат величествената сграда, когато един от главорезите ги бутна грубо и припряно.
– Вървете! – избоботи грубият му глас и Лора беше принудена отново да раздвижи, схванатите и от магията на мнимия господин Смит, мускули. Не стига до това, ами след малко стигнаха и до някакви стълби, в които Лора първоначално се спъна, тъй като не знаеше, че са там. Едно, две, три, четири... десет, единайсет, дванайсет... Тези стъпала имаха ли край? Тринайсет, четиринайсет... Лора започна да се уморява, но поне мускулите и вече не бяха така сковани, за сметка на това, обаче, адски много я боляха. На Лорелай и писна да брои, спря на четиридесет и третото стъпало и отново се зае да разглежда наоколо. Е, не че можеше да види много, но и оскъдната светлина беше достатъчна за да се видят високите три метра статуи на мъж и жена, поставени от двете страни на парадният вход. Естествено, мъжът беше отдясно, жената отляво. И двамата бяха от бял мрамор и също като главорезите държаха в ръцете си огнени кълба. Но за разлика от мъжете, отвлекли Лора и Ева, лицата на статуите не изразяваха злоба, нито жестокост – само спокойствие и мъдрост. Минаха през един свод и се озоваха в широк, дълъг коридор с дървена ламперия и мек килим. Четиримата мъже изстреляха кълбата от ръцете си към стените и факлите, поставени през два метра, се запалиха, осветявайки целия коридор, чак до още една висока порта, с още по-внушителни вид и от предишните три. На нея беше изрисувано нещо като огромно родословно дърво със десетки, може би стотици имена. Тези на най-тънките клони, последните клони бяха червени, а тези по-към основата на дървото, по-старите бяха черни, мъртви.
„Колко голям е този род? - мислеше си Лора, докато бавно вървеше към вратата - А дали в дървото се пишат и незаконните деца на владетелите? Едва ли, никой кралски род не би се изложил, признавайки публично своя разврат. Лора! - укори се тя - Защо се занимаваш с такива глупости, когато почти сто процента де водят към твоята гибел?“
Главорезът нареди на останалите да чакат и първи влезе в помещението зад портата, отваряйки само малък процеп, колкото да промуши мускулестото си тяло. След около минута се върна с широка победоносна усмивка.
– Свободни сте! – обяви той и останалите мъже му кимнаха, завъртяха се и си тръгнаха. – Вие – изръмжа главорезът на Лора и Ева с далеч по-груб тон. – Вие вървете след мен.
И те го последваха. Този път портата се отвори широко и в мига, в който стъпиха в другото помещение се затвори с трясък зад гърба им. Лора се огледа, опитвайки се да различи нещо в царящия полумрак. Толкова приятно беше в широкия осветен коридор – защо пак ни набутаха в тая тъмница? Милата, не знаеше, че скоро ще я набутат в истинска тъмница. Усещаше се, че помещението е голямо, като зала или нещо такова. Сигурно беше и красиво, ако се съдеше по единственото нещо, което се виждаше ясно – огромен широк и висок, златен трон изкачен на няколко метра по-високо от пода на залата и поставен в дъното и. От двете му страни имаше малки огнища, които го осветяваха. Трона и внушителната личност седнала на него. Не изглеждаше внушителен само, защото стоеше на трон. Нещо в царствената му осанка, нещо в самото му преждевременно остаряло лице или бездънните му черни очи. В тях имаше нещо, което излъчваше авторитет, внушителност, но освен това и страх, и ужас – също като самия дворец.
– Добър вечер, уважаеми принцеси – поздрави ги той с онзи подигравателен тон, с който се бяха обърнали към тях и главорезите.
„Защо всички ни наричат така? Не е като да сме се представяли за такива. Те ни доведоха тук, не сме ги карали”
– Знаете ли защо сте тук? – прокънтя студения му глас, потвърждавайки предположението на Лора, че залата е наистина огромна. Не, не знаеха, но не посмяха да го кажат. Фалшивият студен смях на тиранина се разнесе около тях.
– Така си и мислех. Добре, Ваши величества тогава утре ще разберете. Сега трябва да поспите, за да сте готови за утрешната ни официално среща. Вители, отведи ги в покоите им – още едно подигравателно подхилкване. – Мисля, че килия номер 111 е свободна – добави бързо той накрая.
„Покои!? Килия!?”


Ева не беше спала цяла нощ. Всяка част от тялото и я болеше. Имаше чувството, че от болка главата и ще се пръсне. Не знаеше колко часа двете с Лора бяха седели в тази клетка. Знаеше само, че е сутрин. Разбираше се от оскъдната светлина, процеждаща се през малкото прозорче на килията им. И двете не бяха спали нито за минутка. Бяха прекалено уплашени. Ева мислеше над всичко това, което им се беше случило. Бяха отвлечени. Не знаеха защо, нито къде. Всъщност единственото което наеха беше, че този ден трябва да разберат нещо, което само те не знаеха. С часове седяха сгушени една до друга на неудобния под на мръсната килия. От време на време някакви пазачи минаваха за да ги наглеждат.
По едно време се чу как килията се отвори. Двете момичета се обърнаха и видяха как в помещението влиза познат за тях човек. Това беше мнимия господин Смит, Главорезът който ги беше отвлякъл.
– Време е да се събудите принцеси - каза мъжът и се усмина злобно-подигравателно. Зъбите му бяха жълти и криви. Отвратително! – Негово величество ви очаква, а той мрази да чака дълго.
Ева и Лора се бяха свили уплашени в ъгъла. За съжаление, обаче, не бяха толкова силни, колкото главореза и той лесно ги извади от килията. После един от пазачите им през последната една нощ грубо хвана Ева, а Лорелай остана в ръцете на Главореза. Четирима тръгнаха по пътеката между килиите.
Най-накрая стигнаха до стълби водещи до тежка дъбова врата. Изкачили се по стъпалата, Ева, Лора и двамата им придружители застанаха пред вратата. Главореза направи няколко странни жеста с ръце и нещо във вратата щракна, при което тя се отвори. Ева примига – не можеше да види нищо. Очите и бяха привикнали към тъмнината, а следващото помещение беше обляно със светлина, толкова силна че заслепи момичетата за няколко секунди. Когато отново можеше да вижда, Ева осъзна, че коридора в който се намираха и беше познат. Това беше коридора, през който бяха минали предната вечер. Коридора, водещ до онази огромна зала. Коридора, който водеше до краля. Сега всичко изглеждаше по-широко от преди. Беше красиво с големи прозорци и огромен мек червен килим с черни и златни орнаменти. В дъното на коридора беше голямата дървена врата, през която двете приятелки трябваше да влязат за да се видят отново с ужасния крал. В дъното на огромния коридор беше голямата дървена врата през която двете приятелки бяха влезли вчера. Стигнаха до вратата и както предния ден двете и крила се отвориха широко. Пред тях се разкри изумителна гледка. Сега, когато залата не беше потънала в полумрак, момичетата видяха, че тя наистина беше огромна. В дъното и имаше голям гоблен, заемащ почти цялата северна стена. На него бе изтъкан символ – същият, който момичетата бяха видели на портата на града. От двете страни на входа на залата стояха две големи огнища. По продължението на стените на дългото помещение имаше общо четиринайсет високи повече от пет метра прозорци – по седем на всяка от двете стени, – със заоблена горна част.
Стражарите вървяха от двете страни на Лора и Ева и тежките им ботуши топуркаха, като този звук тягостно отекваше в куполовидния таван и дървения лакиран под. В залата имаше общо дванайсет колони. Те, като почти всичко тук, бяха кървавочервени и със златни нишки, обикалящи около тях и тънки черни руни, подредени в сложна плетеница. Бяха разположени на две редици, всяка на около два метра от стените с прозорците и образуваха нещо като тесни (или тесни в сравнение с този, образувал се в средата) коридори от двете страни на залата. От резбования висеше огромен златен полилей с десетки, може би хиляди, свещи по него – всичките до една запалени. Навсякъде, включително и от двете страни на седемте стъпала, водещи до троновете, имаше огнища. Странно, беше сутрин, грееше слънце, а всички огнища и факли бяха запалени. В дъното на залата вече не се виждаше само един, а цели три трона. Средния, този на краля бе най-големия и най-разкошния от всичките. На върха му имаше кървавочервен скъпоценен камък. Целият трон беше обкован със злато и блестеше на ярката слънчева светлина. От двете му страни горяха същите онези огнища, които бяха единствените осветяващи залата, предната вечер. От лявата и дясната страна на царския трон имаше два малко по-малки и не толкова пищни. Скъпоценните камъни на двата трона бяха черни и присветваха до топло кафяво при всяко припукване на огнищата. Но те, за разлика от по-големия трон, не бяха обковани със злато, а със сребро.
На кралското място седеше Негово величество Аске Аезир, а на другите две стояха двама младежи с каменни изражения.
Върнете се в началото Go down
 
Личното творчество на Сарафина Дюшан
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Училището за вампири :: Други :: Лично творчество-
Идете на: