Училището за вампири

Добре дошли в училището за вампири, създадено по романите на П. Каст и К. Каст! Преживейте живота си такъв, какъвто го искате!
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Спечелете
ВИЖТЕ КОЙ СПЕЧЕЛИ, КАТО ЦЪКНЕТЕ НА СНИМКАТА ОТГОРЕ!!!
Станете преводач
Спешно набираме преводачи. Ако имате желанието да бъдете такъв цъкнете ТУК
Latest topics
Предстоящи събития
Станете наши приятели
Специални приятели
---------------------------
Чат

Share | 
 

 Личното творчество на Дебора Ловрейн

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Нед Сеп 05, 2010 11:43 pm

Дъно

Дейвид донесе хавлия на непознатата жена. Тя му благодари и я пое с изящната си ръка. Започна да подсушава червените си къдри мълчаливо. Той се отпусна в креслото си и отпи голяма глътка уиски. Трябваше му още кураж.
- Е... този път ще ми кажеш ли повече за себе си? - попита.
Жената поклати глава и от косите ѝ се пръснаха десетки капчици.
- Ръката ти... Може би трябва да те види лекар? - Дейвид кимна към лявата ѝ ръка. Беше я превързал несръчно и кръвта отдавна бе избила по стерилната превръзка. - Боли ли?
Жена го погледна в очите.
- Да - каза. Гласът ѝ беше приятен, но някак странен. Сякаш... бълбукаше. Или поне създаваше такова впечатление. Дейвид не беше напълно сигурен. Жената, която виждаше за втори път, говореше твърде малко, за да си изгради някаква по-конкретна представа.
- Не е най-подходящото време за плуване - отбеляза мъжът. Надяваше се с това да разчупи обстановката, но след като го изрече, вече не му звучеше толкова добре.
- Да - отново каза жената.
- Виж, не искам да ти се бъркам, но може би трябва да говориш с полицията за това. По-зле е от предния път. - Надяваше се, че с напомнянето за първата им среща, тя ще се поотпусне.
Жената си остана все така безразлична. Остави кърпата настрана и вдигна глава към тавана. Дейвид не откъсваше поглед от нея. Очите му се плъзгаха по извивките на тялото ѝ. Желаеше я ужасно много, но не искаше да изглежда глупаво. Трябва да подходи внимателно.
- Откъде идваш?
- Вярваш ли във водни демони? - попита изведнъж тя. Мъжът се сепна.
- Какво? Аз... Не.
- А би трябвало. Водните демони са най-подценявани. - Жената говореше, без да сваля очи от тавана.
- Не разбирам - призна мъжът. - Уиски?
- Пия само вода - отсече тя. - Не мога да остана дълго.
- Нека ти помогна.
- Не можеш.
- Ще опитам - продължи да упорства Дейвид.
Червенокосата го погледна. Премери го с поглед и каза:
- Добре, Дейвид. - Помълча известно време и добави: - Казвам се Маоко.
- Странно име - забеляза Дейвид. - Но хубаво - побърза да добави, да не би да я обиди.
Маоко махна с ръка.
- На моят език означава "есен".
- Защо са те кръстили така? - полюбопитства мъжа.
- Заради косата. И други причини. Няма да разбереш. Все още ли искаш да ми помогнеш?
- Да - отвърна Дейвид. После реши да рискува. - И не само това.
Тънките ѝ вежди се повдигнаха.
- Не ме познаваш.
- Но бих могъл.
- Не. Няма време.
- Какво искаш да кажеш?
- Наближава полунощ.
Дейвид погледна часовника си. Наистина. И какво от това?
- Да не би да си върколак? - пошегува се той. Маоко дори не се усмихна.
- Не съм. И вампир не съм. По-страшно е.
Мъжът се засмя. Отново напои устните си с огнената напитка.
- Аз съм воден демон. Жалко, че не вярваш в тях. - Беше ред на Дейвид да повдигне вежди.
- Тогава ми разкажи повече.
- Живея във водата. Храня се с риби и водорасли, никога с хора. Макар че расата ни е жестока и отмъстителна. Често се възползваме от предимството си и се забавляваме с моряци или девойки, влезли да поплуват в реката. Никой не се самоубива във вода. Ако някой го направи, значи е попаднал под влиянието ни.
Дейвид посърна. Въртеше чашата в ръката си. Изглежда посетителката му е луда. Сигурно сама си е причинила това на ръката. Жалко, а е толкова красива...
- Ами ръката ти?
- Излязох да си търся съпруг. Нападна ме едно от вашите... кучета.
- Маоко, мисля, че... най-добре е да се консултираш с психиатър.
Жената се засмя. Обичайната реакция. Хората могат да бъдат толкова глупави.
- Ела с мен под водата. Ще видиш хрилете ми.
Дейвид се поколеба. Е, какво пък? Може да е луда, но желанието му към нея все още бе твърде силно. На устните му пареше алкохолът, в слабините му - похотта. Маоко се изправи и му подаде ръка. В очите ѝ сякаш се разбиваха вълни. Поведе Дейвид навън.
Валеше силно.
Дъждът сякаш обгърна Маоко. Тя свали "човешките" дрехи и остана гола. Нещо тласкаше Дейвид към нея. Капките като че ли оформиха някакъв мистичен воал около нея и тя се отдалечаваше, отдалечаваше... Преди да изчезне напълно от погледа му, той видя как косите ѝ се усукват около нея.
Маоко му изпрати въздушна целувка.

Дейвид се събуди. Лежеше на креслото си, а чашата с уиски беше празна. Заспал съм, каза си. Жената ми направи толкова силно впечатление първия път, че съм сънувал повторна среща.
След малко обаче осъзна, че е целият мокър. Възможно ли е да съм излизал насън?
Завлачи краката си по стълбите. Една вана щеше да му дойде успокояващо.
Пусна кранчето уморено и седна на тоалетната чиния, за да изчака ваната да се напълни. Зарови лицето си в ръце и седя така, докато ваната не започна да прелива.
Дейвид скочи, за да спре вода. Закова се. На дъното нещо червенееше. Наведе се по-близо и преди да осъзнае какво се случва, Маоко го задърпа надолу. Ноздрите му се напълниха с вода, а когато главата му удари дъното на ваната, изкрещя беззвучно.
На повърхността на водата се появиха няколко прощални мехурчета.

21 май 2010г.


Последната промяна е направена от Дебора Ловрейн на Вто Сеп 07, 2010 3:32 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Нед Сеп 05, 2010 11:45 pm

[все още без име]

- Хей! - извиках, но той не се обърна. - ХЕЙ!
Вървеше все така невъзмутимо. Опитах се да го настигна, но това е наистина трудно, когато си със счупен крак и се придвижваш с помощта на патерици.
- Господине, по-добре е да ми обърнете внимание, освен ако не искате на съвестта ви да тежи моята смърт.
Той спря. Аз също. Заговори ми, без да се обръща:
- Госпожице, аз нямам съвест, а вие определено няма да умрете скоро. Защо не си намерите друго занимание?
Знаех, че се усмихва, докато говори. Това ме вбеси.
- Повярвайте, не изгарям от желание да ви следвам цял ден. Може би нямаше да сте така груб, ако знаехте, че Ви нося портфейла. Изпуснахте го – казах и го размахах във въздуха, макар че мъжът не можеше да ме види.
Тогава той направи нещо странно. Свали шапката си (отдолу се подаде оплешивяващото му теме) и се обърна към мен, поднасяйки я напред.
Стъписах се най-напред от действието му, сетне и от вида му. Едното му око беше скрито зад смешна пиратска превръзка. Усмихваше се. Външно беше на около тридесет, но сякаш около него имаше някакво мистично сияние, което криеше реалната му възраст - нещо, което ме смущаваше дълбоко.
Той тръсна шапката и разбрах, че иска да пусна портфейла вътре. Сигурно съм изглеждала безкрайно учудена, но все пак направих, това, което се искаше от мен. Мъжът кимна и сложи шапката на главата си.
Последва миг от безвремието и после:
- Аха, фокусник! – казах, доволна, че съм открила подходящо обяснение.
- Съвсем не. Боя се, че фокусите не са на мода.
- Тогава по доста странен начин носите портфейла си. Ето защо го губите.
- Отново бъркате, госпожице, и то за няколко неща. Най-напред ще ви кажа, че това, което сложихте в шапката, не е мое.
Ахнах.
- Но то изпадна от вас! Да не би да сте го откраднали? – прошепнах.
Мъжът се засмя.
- Съвсем случайно се озова у мен.
- Лъжете! – казах. – Откраднали сте го, а това е незаконно. Трябва да Ви затворят.
- За такова нещо? Не говорете глупости. В момента полицията разследва убийство. Струва ми се, че това дребно провинение ще бъде пренебрегнато.
- Но Вие сте престъпник!
- Не. Аз съм ангел.
Не се сдържах и се засмях.
- Ангел? Дори видът Ви опровергава това, което казахте.
- О, но аз без съмнение съм ангел. Искате ли да ви докажа? Ей сега ще ми поникнат крила – каза той.
- Вие сте луд! Отивам си – викнах и се завъртях на пета, като внимателно движех наранения крак.
- Не съм луд, само Ви се подигравам – чух го да казва. След това плесна с ръце. – Колко смешно нещо! Сега Вие бягате от мен. Надявам се съзнавате, че усилията Ви ще са безплодни. Смятам да Ви досаждам, колкото е нужно, за да си научите урока.
- Какъв урок? – отвърнах, без да спирам. Чувах ритмичните му стъпки зад мен. Въпреки че моите движения бяха неравномерни и нескопосани, това сякаш не му влияеше и той нито изоставаше, нито ме настигаше.
- Да не си врете носа в чужди работи. Впрочем, как се казвате? Не, не ми казвайте, аз знам. Питам от учтивост, Виктория.
Изненадах се. Стиснах патериците.
- Откъде знаете?
- Казах Ви – аз съм ангел. Работата ми е да знам разни неща за хората, които пазя.
- А значи вече ме пазите. Мислех, че просто се подигравате.
- Трябва да си осигурявам забавления от време на време, не мислите ли?
- Няма да Ви кажа, че сте прав, ако това очаквате. Изнервяте ме. Мисля, че е време да се разделим.
Изведнъж вече беше до мен и крачехме редом. (Ако това моето може да се нарече крачене.)
- Мисленето никога не е било сред силните Ви черти. Това трябваше да Ви е ясно още от трети клас.
Изчервих се.
- Сега и обиждате. Ако не ме оставите на мира, ще закрещя.
- И това ще е доста глупава постъпка. Разбирате ли, никой, освен Вас, не ме вижда.
- Това пък от къде си го измислихте? – възкликнах, макар че наистина промених решението си.
- Моля. Ще ви покажа – каза той. Приближи се до една доста висока блондинка и започна най-демонстративно да ù бърка в чантата. Тя не реагира. За да илюстрира по-добре правотата си, мъжът започна да ù говори. Отново никаква реакция. След това той започна да пее и то толкова високо и фалшиво, че би подлудил и най-търпеливите и толерантни хора.
Върна се доволен.
- Е, сега вярвате ли ми?
- Да допуснем, че да – отвърнах гордо. – Това Ви прави мой личен ангел-хранител, така ли?
- О, не се ласкайте. Ако трябваше да се занимавам само с Вас, щях да се гръмна. Ха-ха. – И той започна да се смее. – Това ще го разкажа на момчетата, много ще им допадне.
- Продължавате да обиждате. Нямате ли си някакъв указ или нещо подобно, което да го забранява? – подхвърлих язвително.
- Не съм запознат с подобно нещо – поклати глава той. – Както и да е, възмутен съм, че досега не се поинтересувахте за името ми.
- Не попитах, защото не ми е нужно – защитих се.
- Отново показвате глупостта си. Имате шанса да узнаете как се казва Вашия ангел-хранител, а го изпускате така лекомислено.
- Добре тогава. Как се казвате?
- Беноа, благодаря, че попитахте.
- Това значи ли, господин Беноа, че мога да Ви повикам, когато си поискам?
- Разбира се, че не, но е хубаво да го знаете, ако вземете да умрете. При разпределянето често стават грешки.
- Какво разпределяне? За Ада и Рая ли?
- Не мога да Ви кажа, но все пак не е това, което си мислите – отсече Беноа.
- Не разбирам.
- Вие нищо не разбирате.
- Не се държите като ангел – сопнах му се.
- А Вие откъде знаете как се държи един ангел? – спокойно ме попита той. – Мило момиче, не бих си губил времето с Вас, ако не беше наистина наложително.
- А с кого бихте си го губил? – попитах предизвикателно.
- Може би ще се радвате да узнаете, че ме делите с далеч по-интересни личности. Ето, например, в Париж има един гениален художник, който не знае, че е гениален, но познава отлично вкуса на виното; в Лондон живее една старица, която е надживяла всичките си деца и никога не престава да се смее; а в едно забутано село наблизо има дете-далтонист със силно ограничени социални контакти. Сама разбирате, че тези обекти са далеч по интересни за наблюдение от разглезена тийнейджърка.
Тъй като слушах внимателно, а достойнството ми бе накърнено, попитах първото, което ми дойде наум:
- Разговаряте ли с тях?
- Понякога. Понякога им се явявам през деня, понякога насън. Има още половин дузина души, за които се грижа. Мислите ли, че ми е лесно?
- Всички ли знаят какъв сте?
- Не. Вие самата узнахте днес. Някои никога не узнават. Сложно е за обяснение.
- Но аз си мислех, че ангелът-хранител пази само един човек. Ето, например, мен как ще опазите, ако имате да се грижите за още десетина души?
- Доказателството, че ми е невъзможно, е кракът Ви.
- Но… как така?
- Не достига персонал. Пък и се постига баланс. Всеки ангел минава редица тестове при психолози, които му разпределят задачите, така че да не полудее.
- Имате си психолози? – не повярвах. – Това вече е абсурдно!
- Че защо? Какво мислиш, че правят като умрат? Наистина, госпожице, ако не започнете да мислите скоро, ще се разочаровам съвсем.
Настъпи мълчание. Реших, че няма да му давам повече поводи за обиди. Внезапно се сетих за нещо.
- Казахте, че е наложително да сте при мен. Какво имахте предвид?
- А, най-сетне хубав въпрос! Спомняте ли си, че споменах убийство?
- Да, но аз не чух да се говори за нищо подобно. Тук ли се е случило?
- Ще се случи, Виктория. Както казах, днес се налага да бъдем заедно – обясни ангелът.
- Аз ли щях да умра? – възкликнах.
Беноа кимна.
- Но как? – поинтересувах се, а гласът ми потрепери от вълнение.
- Не мога да Ви кажа. За съжаление, друг ще заеме Вашето място.
- Но това е ужасно! Нищо ли не можете да направите?
- Вижте, аз се грижа да умрете така, както Ви е писано, нищо повече – сви рамене мъжът.
- Какво утешение – измърморих. Явно бе, че няма да науча нищо повече. – Колко още ще се радвам на компанията Ви?
- За моя радост, ще се разделим след малко. Ето, това вече е Вашият квартал.
Въпреки че привидно се радваше, излъчваше някаква тъга. Едва доловима, но все пак осезаема. Изгарях от желание да го разпитвам още, но нещо ми подсказваше, че това, което трябваше да се каже е казано.
Беноа спря.
- Не мога да дойда с Вас по-нататък. Визитата ми не мина чак толкова лошо, - каза той, но после се опомни и продължи: - а сега извинете ме, но трябва да отскоча до Япония, за да се позабавлявам. Вие ми подействахте зле на нервите.
- Довиждане, Беноа. И моля Ви, отучете се от лошия навик да крадете чужди портфейли.
- Ще положа усилия, госпожице, но се боя, че това е като пушенето – веднъж започнеш ли, трудно се отказваш. – И той докосна шапката си, както много пъти бях виждала да правят героите във филмите. – И последно, Виктория: не плачете много.
И изчезна. Сякаш беше изчакал да мигна, за да изчезне. Като кадър от филм – в един миг стоеше пред мен, а в следващият – само усещането за нещо, което се е случило.
Продължих надолу към улицата, унесена в мисли. Когато наближих входната врата, забелязах полицейски коли. Мъже в униформи разговаряха с хората наоколо и аз разпознах в някои от тях съседите си. Обзе ме силно безпокойство и закретах натам.
Една от възрастните жени ме посочи и каза: „Ето я.”
Униформеният, който говореше с нея и записваше нещо, ме погледна и се приближи. После каза с утешителен глас:
- Госпожице, тук съм, за да Ви уведомя, че днес се е случило нещо ужасно с майка Ви…


Последната промяна е направена от Дебора Ловрейн на Нед Сеп 05, 2010 11:56 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Нед Сеп 05, 2010 11:52 pm

Момичето със стъклени очи


Лилейла не само че имаше стъклени очи, но и го съзнаваше напълно. Тези очи бяха изработени от баща ù, който полагаше неимоверни сили, за да опази здравето ù, затова още от ранна възраст я науча да сдържа емоциите си. Водеше пасивен живот и почти не излизаше от стаята си. Той се се спомина, когато Лилейла беше само на пет. Тя не плака тогава. Сълзите ù бяха чужди. Не плака и когато остана да живее само с деспотичната си майка, нито когато стана неволен свидетел на катастрофа, която погуби живота на едно дете. Не плака, когато мензисът ù дойде, а тя беше сама вкъщи, а как само се уплаши тогава!
Живееше кротко, четеше много и изпълняваше малкото си домашни задължения безропотно. Всеки ден почистваше очите си грижовно със специални препарати, който баща ù беше създал за нея.
Промяната в живота ù настъпи, когато един ден излезе в градината да набере нарциси. Момчето, което се нае да разнася вестниците из квартала, за да припечели нещо, я забеляза и тъй като тя рядко излизаше, се учуди от присъствието ù.
Казваше се Лайънъл. И ето така започна всичко.
Двамата се влюбиха до полуда. Лилейла - в момчето, което внесе толкова нови неща в безумно еднообразния ù живот, Лайънъл - в омаята на сините очи. Той, разбира се, знаеше историята ù, и макар да не ù вярваше, гледаше да не ù го показва.
- Л като Лилейла, Л като Лайънъл, Л като Любов - казваше ù той закачливо.
Времето се разтегляше, когато бяха заедно; дните се търкаляха, без да оставят ясен отпечатък след себе си. Две години минаха от онзи ден, в който Лилейла бе излязла да набере нарциси. Все по-трудно ù беше да крие от майка си причината за доброто ù настроение, а последната не изпускаше възможност да я разпитва.
В едни от редките дни, който Лилайла оставаше вкъщи без надзор, се събираха у тях. Вече бяха почти на седемнадесет, а тя бе все така влюбена. Но Лайънъл се отегчи.
- Нека отидем на кино - молеше я той, но тя оставаше непреклонна.
- Трябва да поддържам състоянието си, Лай, знаеш това. Един салон, пълен с какви ли не хора, дошли кой знае от къде, едва ли е най-подходящото място за мен.
Или:
- Та ние почти не се докосваме!
- Ами ако се счупят? Не, не мога да го допусна. Ако татко беше жив, щеше да знае как да ми помогне.
И Лайънъл мълчеше. В действителност, любовта му все още беше жива, но желанието, копнежът, който му биваха отнети, я разрушаваха малко по малко. В такива моменти отклоняваше темата с прикрита злост в сърцето.
Л като Лилейла, Л като Лайънъл.
Един ден не издържа. Бяха се затворили в нейната стая, когато той се нахвърли върху нея с животински копнеж. Спря навреме, може би стреснат от писъка, който се изтръгна от гърдите на обекта на желанието му.
Л като Лилейла, Л като Лайънъл. Л като лудост.
Лайънъл дълго я гледа преди да ù каже тихо:
- Всичко свърши.
Лилейла се задави. Момчето излезе и затвори с трясък вратата. Ако не беше така преизпълнен с гняв, може би, само може би, миг след като изрече фаталните думи, щеше да чуе тихият звън на чупено стъкло, който докосва сърцето.
А може би дори щеше да види кървата сълза, която се стече по бузата на момичето, чиито стъклени очи се счупиха.

20 февруари 2010г.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Нед Сеп 05, 2010 11:53 pm

Между белите стени

Стерилността на стаята изгаряше ретините ú.
Беше минал близо час откакто се събуди в тази непозната стая с бели стени, бяло легло с бели чаршафи, бяла врата, която не можеше да се отваря отвътре; дори мислите ú бяха оцветени в бяло. Опитваше се да се сети как се е озовала на това място, но без резултат. Нещо - може би самата обстановка - потискаше спомените ú и тя не можеше да възпроизведе наум дори собственото си име. Трябваше ú четвърт час, за да се съвземе от шока и още толкова, за да се опита да събере мислите си. Начинание, което се оказа пряко силите ú, но тя все пак продължи да упорства. Установи, че не може да помръдне - при всеки опит за раздвижване, мускулите ú се стягаха в непоносима болка. Не искаше да гадае какво ú се е случило.
Сърцето ú беше единственият часовник, който притежаваше, но ударите му постоянно сменяха ритъма си и тя се отказа да ги брои. Струваше ú се, че ослепява. На няколко пъти се опита да извика, но единственото, което успя да достигне до слуха ú, беше тихо гъргорене, идващо от гърлото ú.
И така, тя седя втренчена в белия таван, докато не чу как вратата се отваря. Изви леко глава и когато видя този мъж, който така ясно контрастираше с всичко наоколо, сърцето ú подскочи от радост. Появата му предизвика нещо у нея, внесе цвят в мислите ú.
- Чаках да се събудиш - каза мъжът. Говореше носово и със странен акцент. Въпросите се надпреварваха в мозъка ú, но достигнеха ли до устните, замираха. - Силвия...
Значи това е името ми, каза си жената, но остана безчувствена към това ново разкритие.
- Съзнаваш ли какво си направила? - попита мъжът. Беше млад, може би на малко повече от трийсет, и докато говореше мустаците му танцуваха над устните.
Силвия събра сили и поклати глава. Усещаше езикът си изтръпнал и се опитваше да го подчини на волята си.
- Имаш ли някакви спомени? - продължи разпита си той. Косата му беше късо подстригана, черна, но вече беше започнала да се прошарва. Силвия впи поглед в белите косми над ушите му. - Миналата седмица си удавила новороденото си дете.
Силвия не реагира. Нещо сякаш беше прищракало и застопорило лентата. Тя броеше. Броеше бели косми над лявото му ухо.
- Силвия, чуваш ли ме? - попита мъжът. Имаше твърдост в гласа му.
Познаваше ли го?
Разсея се. Започна отначало.
- Бих искал да поговориш с мен, Силвия, разкажи ми защо го направи. Това е единственото, което искам да узная, преди да реша какво да правя с теб. Ако ми кажеш, че не помниш, ще те разбера и ще изчакам да свалиш бариерата, която си си изградила, докато си вършила… онова деяние. – Гласът му трепна, Силвия не му обърна внимание. Броеше бръчките около очите му. – Не мисля, че осъзнаваш последствията, Силвия. Дай ми някакво адекватно обяснение, макар че какво адекватно обяснение може да има? Ти си опасна. За себе си и околните. По-добро е да го осъзнаеш, защото в противен случай, ще останеш тук завинаги. Упоена, разбира се, за да не се нараниш... Наистина изглежда, че няма как, но, повярвай, виждал съм какви ли не неща тук!
Силвия предполагаше наум броя на миглите му.
Изведнъж погледът ú се върна обратно на тавана.
- Трябваше да прекара девет месеца в мен - промълви тя. Мъжът спря да говори стреснато. - Не осем, девет! Девет проклети месеца. Исках да го върна обратно, а то се хилеше с беззъбата си усмивка. Не го исках в себе си така, трябваше да го укротя първо. Да.
Силвия затвори очи.
Мъжът отстъпи. Кръвтта се дръпна от лицето му, ръцете - трепереха. Последната надежда - злополука ли, каква злополука? - беше изчезнала. Устните му потрепваха, а думите ú се забиваха като кинжали в мозъка му.
Силвия не чу как вратата се затвори; вече се унасяше. Малко преди белотата на стаята да се смени с тъмнината на кошмара ú, една беззъба уста прошепна, че току-що е изгубила съпруга си.

***

Клепачите ú затрептяха, когато отвори очи. Почти усети физическа болка от изкрящата чистота на стаята. Странно нещо - мускулите отказваха да ú се подчинят. Но къде ли беше?...

19 февруари 2010г.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Нед Сеп 05, 2010 11:54 pm

Свободен полет


- Скачаш ли? - попита Еди ухилен.
- Първо ти - отвърнах. Налагаше се доста да повишим глас, за да надвием шума от самолета.
Коремът ми беше на топка, а краката ми трепереха. И все пак... щях най-после да осъществя мечтата си!
Интструкторът отново провери екипировката ни и даде последни напътствия, макар да го слушахме с половин ухо. Еди беше пръв. Зае позиция, пое си дълбоко въздух и скочи. Беше красиво, Господи, наистина беше така!
Изгарях от нетърпение и чаках да ми дадат знак.
- Вие сте, госпожице - каза ми инструкторът. Усмихнах му се широко и повторих движенията на Еди. После... после се потопих. Не мога да опиша чувството. Всичко в мен се сви за миг и после се отпусна. Въздухът ме пое и обгърна. Имах чувството, че плувам, но всъщност беше сто пъти по-хубаво. Затворих очи, извиках името си. Разплаках се или поне така си мисля, защото не усещах сълзите по лицето си.
Под мен плахите опити на Еди да имитира движенията на професионалистите по телевизията, ставаха все по-добри и можех да се представя усмивката на лицето му. Той се превъртя и ми помаха, а аз му отвърнах. Това беше най-хубавото нещо в живота ми. Сякаш правех любов със самия Създател. Затварях и отварях очи, крещях името си, сякаш за да бъде запомнено от всеки, който стъпва и обича по тази земя.
Клодия. Клодия. Клодия.
Вдишайте името ми. Изречето го. Сетне целувайте с тези устни.
Клодия. Клодия. Клодия.
Исках този миг да продължи вечно.
Сякаш за да развали момента, Еди ме извика. Погледнах го и го намразих. Той махаше и викаше, а на лицето му нямаше и следа от усмивка. Колко малък ми се видя, колко глупав!
Под нас земята се разкриваше все повече с всяка изминала секунда.
Еди дереше гърлото си с името ми, както аз правех преди броени секунди, но подбудите му бяха други.
Млъкни, млъкни, млъкни! Нима не разбираш?
Еди заглъхваше. Осъзнах, че бе отворил парашута си, а аз се устремявах надолу.
Да! Да! ДА!
Сълзите се лееха по страните ми, а устните ми поемаха живот. Земята под мен добиваше заплашителни размери.
Обичам те, промълвих на света като цяло и затворих очи.

Осигуряващият прибор изщрака. Резервният парашут се отвори.

11 февруари 2010г.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Вто Сеп 07, 2010 12:12 am

[измъкнато от архивите; нещо като поредица се получи. Rolling Eyes ]

Лято

- Мразя лятото - каза тя. - Мразя леността. Мразя слънцето и топлината.
- Моята топлина обичаш ли? - прекъсна я той.
- Твоята топлина е различна - прошепна тя и се сгуши в прегръдката му.
- Какво искаш да кажеш?
- Провокира ме.
- Не разбирам - засмя се той.
- Променя се. В зависимост от настроението ти, от моето, от това на света. Усещам я различна всеки пък, когато ме прегърнеш. Всеки път е нова, уникална. Искам да я уловя, да я запазя и запомня такава, каквато е, но не мога, защото не знам каква е всъщност.
Той отново се засмя и я целуна по челото, вдъхна аромата ѝ. В този съвършен и спокоен момента бяха само двамата; никой не съществуваше извън тяхната собствена Вселена.
- Тогава... какво харесваш в лятото?
- Начинът, по който водата в реката и капките на росата блестят на слънчевите лъчи. Птиците. Те са нещо прекрасно. Ако не беше ти, щях да съм влюбена в някоя птица.
- В каква птица?
- Не знам. Не ги разпознавам.
Умълчаха се.
- Томи, искам да те нарисувам - прошепна му тя.
- Не, Катя, не може.
Катя се отдръпна от него. Червените ѝ коси се развяха, когато тръсна главата си.
- Трябва, иначе ще го изгубя.
- Кое ще изгубиш?
- Мигът. Искам да е вечен.
- Ще изгубиш енергията си, за да запазиш миг, който вече е изгубен, вместо да изживееш други, които си струва да изживееш.
- Но този е съвършен! - настоя тя и извади скицника от раницата си.
- Ако си сигурна, че този е съвършеният, ще изпуснеш истинският такъв.
- Не вярвам, че може да има по-хубав момент от този.
- Ти винаги вярваш, просто сега се опитваш да постигнеш своето.
- А успявам ли?
Томи се засмя за пореден път. Смееше се много, когато бе с нея. Смееше се, защото изглеждаше толкова отнесена, но винаги знаеше какво говори. Смееше се, защото беше ужасно упорита. Смееше се, защото обичаше да я гледа, докато се бори със себе си. Но най-вече се смееше, защото беше щастлив и много, много влюбен.
Катя се взираше в белия лист. Накрая взе един молив и погледна сериозно Томи.
- Щом не искаш да рисувам, няма. Но ще пиша.
- Какво ще пишеш?
- Не знам. Думите ти, песента на птиците, шепотът на вятъра.
- Няма да успееш.
- Няма, но поне ще опитам.
- Добре тогава. Искаш ли да ти кажа защо аз обичам лятото? Защото то ми донесе живот или по-скоро смисъл.
Катя надраска нещо на листа. Намръщи се. После обърна молива и изтри една дума с гумата.
- Мразя комплиментите ти.
- Не трябва ли да ти харесват? Нали са за това, в края на краищата.
- Мразя ги, защото са толкова хубави и лични. Звучат като истински, въпреки че знам, че не са.
- Звучат ти като истински, защото са истински.
- Така си мислиш сега. Когато си тръгнеш, няма да значат нищо. Само една красива лъжа. Защото комплиментите са това - просто лъжа. На момента ти се струват правилни и истински, но това е, защото ме искаш. И аз те искам, затова ги приемам, въпреки че ги мразя.
- Така ли мислиш? Ще си тръгна ли?
- Ще си тръгнеш. Помниш ли, когато веднъж ме попита защо винаги пиша с молив? Тогава ти казах, че така не ме е страх, че ще сгреша, защото мога да заличавам грешките си. А ти ми каза, че дори да не можеш да изтриеш мастилените грешки, винаги има начин да ги поправиш. Така ще се случи и с нас. Когато осъзнаем грешките си, ти ще се опиташ да ме поправиш, да ме промениш и приемеш, а аз... аз ще те залича. Защото това вече няма да съм аз.
- Значи сме обречени?
- Да, обречени сме, но не все още. Това е история за едно друго лято.

четвъртък, 06 Август 2009 г.


Реалности

Катя взе една кристална чаша и я напълни до горе със студена вода. После се върна при Томи и я постави пред него.
- Гледай – каза му.
- Виждам я – отвърна ѝ.
- Не, гледай през нея – настоя тя.
- Добре. Какво трябва да видя?
Тя не отвърна. Томи търпеливо погледна през чашата. Виждаше единствено размазани образи.
- Не го ли виждаш? Нищичко ли? – Тя седна срещу него и се взря в чашата. – Ето го. Как може да не го виждаш?
- Кое?
- Нещото.
- Как да видя нещо като не знам какво е? – възкликна Томи.
- Използвай въображението си – посъветва го момичето, без да откъсва поглед от чашата.
- А ти какво виждаш?
- Реалност.
- Трябва ли ти чаша, за да видиш реалността?
- Или криво огледало. Лъжица.
- Не е ли достатъчно да се огледаш? – попита Томи и се облегна на стола си. Катя също се облегна на своя.
- Не разбираш. Погледни отново, без да включваш въображението си. Какво виждаш?
- Теб. По-скоро някаква твоя сюрреалистична версия.
- Ами ако това съм аз, истинска?
- Ти си красива.
- Представи си човек, който вижда всичко по този начин. Ще бъда ли красива за него тогава?
- Да.
- Виждаш ли? Вероятно ако види отражението ми правилно, ще реагира по същия начин, като теб.
- Искаш да кажеш, че има и друга реалност? И ти си избрала нея? – предположи Томи.
- Избрах различната реалност. В нея много неща си идват на мястото, добиват смисъл.
- Но други вероятно го губят?
- Така е. Но те не са от толкова голямо значение.
- Кое те кара да мислиш така? Ами ако омаловажаваш нещо иначе важно?
- За момента не са от голямо значение. В миналото – може би, в бъдещето – не знам. Важно е настоящето.
- Аз съм важен, нали? В настоящето, имам предвид.
- Разбира се. Иначе нямаше да те приема.
- Къде?
- В третата реалност – онази моята.

петък, 07 Август 2009 г.


Разкажи ми

Слънчевите лъчи се спираха и се заиграваха с косите ѝ преди да продължат да се разливат из стаята. Отвън вече се чуваха напевните звуци, които птиците издаваха. Томи беше щастлив, че всяка сутрин се събужда в подобна атмосфера. Катя все още спеше, затова той стана, нахлузи дънките си набързо и отиде в кухнята, за да направи кафе и да изпуши една цигара.
Правеше го всяка сутрин. Беше се превърнало в рутина, но не си струваше да променя нищо, и то само заради момента, в който влиза обратно в спалнята, този път с димяща чаша от черната течност в ръка. Обикновено Катя беше будна и го чакаше. Понякога рисуваше. Тогава той се облягаше на вратата и я наблюдаваше, докато тя не усети аромата на кафето и не вдигне глава.
- Разкажи ми приказка - помоли Катя в една такава сутрин.
- Приказка ли? Не мина ли времето, когато ти разказваха приказки?
- Четяха ми ги. Има разлика. Сега искам ти да ми разкажеш.
- Не съм го правил от дете - каза Томи.
- Бъди дете отново за мен. Само днес. Повече няма да те моля.
- Добре - съгласи се той. - Но не знам дали ще се получи.
- Опитай. Представи си, че това е твоята история. Все едно ме няма. Или не... по-добре да бъде разказана само за мен.
Томи остави думите ѝ да увиснат във въздуха. Нямаше смисъл да казва нищо, само да се отпусне.

Когато бях малък - около десетгодишен - срещнах Съдбата си. Не беше
златокоса красавица, нито приведена старица, както обикновено пише в детските книжи за подобни същества. Беше едно шестгодишно момиченце, което ме гледаше с големите си, воднистосини очи.
- Коя си ти? - попитах я.
- Коя си мислиш, че съм? - каза ми тя.
Замълчах, защото въпросът ѝ ме обърка.
- Защо си тук?
- Надявах се ти да ми кажеш - отговори момиченцето.
- Не знам коя си, нито защо си тук - признах си.
- Тогава аз трябва да знам, нали? - каза ми то.
- Трябва ли?
Момиченцето не отговори. Беше облечено в червена рокличка. Коленете ѝ бяха открити. Видях, че целите са изподрани и я попитах откъде има тези наранявания.
- Тези наранявания не са мои, а твои.
- Но моите колена са си добре - обърках се аз. - Коя си ти? Какво говориш?
- Аз съм твоята Съдба. Тези драскотини са от бъдещето.
- Къде ще се нараня?
- Не мога да ти кажа. Но ти си мислиш за физически наранявания, а те не са такива. Аз съм безплътна.
- Но аз те виждам! - възкликнах.
- Ти създаваш този образ, защото няма как иначе да ме възприемеш.
Замислих се и реших, че е по-добре да чуя какво още има да ми казва.
- Тогава тези драскотини са илюзия, така ли?
- Това е ранената ти душа. Според теб душата илюзия ли е?
- Да - отвърнах без да се замислям.
- Тогава нека това бъде илюзия.
- Така ли ще изглежда душата ми в бъдещето?
- От къде бих могла да знам как изглежда една илюзия?
- Объркваш ме.
- Затова съм изпратена.
- Кой те изпрати? Бог ли?
- Ти ме изпрати. От бъдещето. Като предупреждение.
- Но как е възможно? - попитах невярващо.
- Има много неща, които ти се струват невъзможни, а не е така. Имаш два избора: да приемеш Съдбата и да живееш с издрасаната си душа, или да се отречеш от нея.
- Ако се отрека...
- Не зная. Възможно е душата ти да бъде съсечена. Ако се отклониш от Съдбата си, никой не може да каже какво ще стане.
- Но аз не искам да живее предопределено! - възпротивих се.
- От къде знаеш, че това не е хубаво? В края на краищата, ти не знаеш какво ти е предопределено.
- Ти ми каза.
- Не, аз те предупредих за нещо, което се случва на почти всеки човек на тази планета. Ти поиска да ти кажа, поиска избор.
- Кой ще одраска душата ми?
- Не бива да знаеш.
Вече бях решил. Погледах момиченцето, което вече не ми се струваше на десет години. То беше вечно, безсмъртно и всичко това се бе събрало в очите му.
- Приемам те - казах, а то се усмихна.
Червеникава мъгла се появи от нищото и започна да обгръща момиченцето. Преди да изчезне изцяло, то ми каза нещо, което винаги ще помня:
- Научи се да обичаш нарциси.

Томи свърши да говори и в стаята стана тихо. Чуваше се само тяхното дишане. Той видя, че чашата на Катя беше празна. Погали я по косата.
- Е?
- Не ми хареса приказката ти - каза му тя.
- Така ли? Защо? - поинтересува се Томи.
Катя дълго мълча преди да му отговори.
- Аз съм тази, която драска душата ти, нали, Томи? - попита тихо. Той се засмя в отговор.
- Катюша, аз си измислих тази приказка, защото ти пожела да ти разкажа една. Пък и не вярвам в Съдбата...
- Но, Томи - настоя тя, - любимите ми цветя са нарциси.

петък, 07 Август 2009г.

Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Вто Сеп 07, 2010 3:36 am

Аз съм глухарче. Животът ми е кратък; започва и завършва с полет.

Аз съм семе. Мой приятел е вятърът. Заедно танцуваме чарлстон, докато прелитаме над света.
Израствам. Мой приятел е слънцето. Лъчите му се смеят заедно с мен.
Разцъфвам. Мой приятел си ти. Любуваш се на златните ми къдри.

Остарявам. Мой враг си ти. Пренебрегваш новата ми паяжинена украса.
Побелявам. Мой враг е слънцето. Лъчите му са подигравателни. Вече съм облачно цвете.
Умирам. Мой враг е вятърът. Заедно танцуваме валс, докато ме отнася напред към Нищото.

Умирайки, аз дарявам живот на много други.

30 август 2010г., 21:45ч.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Вто Сеп 07, 2010 4:01 am

---

Слънчевите лъчи преминаха през пръстите, с които уж закривах очите си. Лиса не подозираше, че гледам. Носеше синята рокля, с която я видах за пръв път. Беше оставила косите си пуснати, защото знаеше, че така я харесвам най-много. За всеки случай отново прерових паметта си, за да съм сигурен, че не празнуваме нещо конкретно. Не исках да огорча Лиса. От начина, по който се движеше, от погледа ѝ разбирах, че е много развълнувана. Държеше ръката ми здраво, сякаш за да не ме изгуби по пътя.
- Къде отиваме? - попитах за сетен път.
- Джов, трябва да бъдеш по-търпелив - укори ме тя. Имаше прекрасен глас, обичах да я слушам. Често я оставях да си води монолози, а когато тя се усетеше, винаги ми се сърдеше. Сега беше права, затова не сметнах за нужно да отговарям нищо.
Не след дълго забавихме крачка и усетих как пулсът ѝ се ускорява. През пролуките на пръстите си успях да зърна
неугледния гараж, за който знаех, че е притежание на Лиса. Беше успяла да го купи със собствени пари преди две години, горе-долу по времето, когато се запознахме.
Лиса рисуваше в този гараж. До сега не съм виждал нейна картина. Тя все ми казваше, че като му дойде времето, ще ми ги покаже. Едва сега разбрах каква бе изненадата.
- Време е - прошепна тя. Обърна се към мен, а аз вече нямаше нужда да се преструвам. - Сега е моментът да ги видиш.
- Защо сега? - попитах я.
- Защото едва сега осъзнах колко много искам ти да бъдеш първият, който вижда тези картини. Те са част от мен. Ако ги покажа на неподходящ човек, ще бъде все едно да ми отрежат ръката. От това ме е страх най-много. И, разбира се, заради частица гордост и самохвалство.
- Така ли? - усмихнах се.
- Да. Много искам да ти покажа последното, над което работих. Хайде.
Очите ѝ заискряха, когато отвори вратата и влязохме вътре. Това беше от онези редки моменти, в които изглеждаше почти божествена. С такава любов гледаше платната си, че ми се прииска и аз да съм картина.
- Започти откъдето пожелаеш - няма да те насочвам. Искам да почувстваш. - Тя се облегна на стената и зачака.
Спирах пред всяка картина и дълго се взирах в нея. Без да разбирам от изобразително изкуство, бях хипнотизиран от цветовете и настроенията на картините. В този момент обичах тази жена повече от когато и да било. Обиколих всички и се обърнах към нея безмълвен. Тя усети, че съм разбрал и се усмихна, а на мен ми се стори, че на бузата ѝ проблесна сълза.
- Не казвай нищо - предупреди ме Лиса. - Остана да видиш последната.
Тя се приближи до мен и показа едно покрито платно. Хванах мекия плат и го дръпнах. В следващия момент пред мен се разкри най-удивителната гледка.
Жена. Или божество. Устата ми сякаш пресъхна. Гледах косите ѝ разпилени като мъгла около нея, очите ѝ, толкова черни, сякаш някой беше прогорил две дупки с цигара, устните, извити в съвсем лека, загадъчна усмивка. Това беше само картина, не смеех да си помисля колко прекрасна е в действителност. Исках да попитам Лиса коя е, но не можах.
- Казва се Лято - каза тя, сякаш прочела мислите ѝ.
- Лято? - удивих се аз.
- Да. Мисля, че ѝ отива. Знаеш ли как се запознахме? Преди месец, в кафето, дойде при мен и ми каза: "Знам, че искаш да ме нарисуваш". Представяш ли си? Замаях се като я видях. Тя ми предложи да изпием кафе и така се започна. От тогава се виждаме всеки ден. Тя богиня, знаеш ли? Не е възможно да има толкова красиво човешко същество. Тя е... изумителна.
- Ще я видя ли? - попитах тихо. Лиса поклати глава.
- Замина си.
- Как така? - възкликнах сподавено. Преди броени секунди обичах Лиса, сега обикнах един идеал. Исках да ги имам и двете, макар да знаех, че е невъзможно.
- Според пресата - автомобилна катастрофа. Аз си мисля, че тя просто е отишла на друго място, на друга планета, може би, в друго измерение. И ни остави това, за да знаем, че е съществувала.
- Защо ми я показа?
- Защото исках да почувстваш това, което аз почувствах. Да разбереш защо бях така отдалечена в последно време. Да опровергая опасенията ти, че има друг, защото в действителност имаше друга. За да се влюбиш като мен и да споделим чувството. Защото не мога сама да понеса загубата ѝ.
- Измъчваш ме - казах ѝ.
- Не, любими, помагам ти. И на двамата. Сега споделяме една още по-голяма любов. Трябва да изгорим картината. Заедно.
- Обичам те - казах.
- Обичам те - каза тя.
Беше началото на август, а аз никога повече нямаше да видя Лято.

26 август 2009г.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Дебора Ловрейн
Трети курс
avatar

Posts : 31
Join date : 05.09.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   Вто Сеп 07, 2010 4:02 am

Ужас в полето

Скарлет се провираше неуверено между избуялите треви. Не беше подходящо облечена за разходка из полето, тъй като твърде късно получи съобщението от приятелката си. Носеше къса, синя рокля и вече усещаше студените милувки на вятъра. Неудобните обувки само ù пречеха и тя би се събула, ако не се страхуваше, че ще настъпи някоя буболечка и ще усети как се размазва под стъпалата ù. Русите ù коси, допреди час сплетени в сложна, но красива плитка, сега се плискаха свободно по гърба ù. Беше ги пуснала, защото се чувстваше свободна, когато ги усещаше така падащи,
като златист водопад, който от време на време гъделичкаше оголените ù рамене.
Знаеше, че вече е късно. Слънцето сякаш се застояваше на хоризонта единствено заради нея, заради тази малка дванадесетгодишна фигурка, която вече трябваше да се връща, изпращаше ѝ послание, предупреждение, но тя смело го пренебрегваше и продължаваше да върви ли, върви. Вече се тревожеше дали ще намери приятелката си - Гретхен, онази Гретхен, която носи името на баба си в Германия, въпреки
че не я е виждала, Гретхен с абаносовочерната коса, Гретхен, чиято майка претърпя тежка катастрофа преди година и сега се придвижва с инвалидна количка, Гретхен, която знае толкова интересни неща и винаги има отговори. Да, Скарлет обичаше това момиче, което беше само с две години по-голямо от нея и знаеше, че Гретхен също я обича посвоему.
Сега беше най-хубавата част от лятната ваканция - онази, в която вече си осъзнал достатъчно свободата си, но краят ù е още далеч и двете се срещаха тук, сред тихата простота на полето, почти всеки ден. Скарлет се възползваше от факта, че е почти изцяло освободена от задължения, за да избяга за малко от задушливата обстановка вкъщи.
-Скарлет! - повика я Гретхен отнякъде. Скарлет се огледа и откри, че в самовглъбеността си беше подминала високата бреза, в подножието, на която Гретхен се бе облегнала. Тя носеше раздърпан дънков гащеризон, а на главата си бе вързала червена кърпа. Носеше черни очила, както винаги, защото беше кривогледа. Скарлет често си мислеше, че ако нямаше този проблем, Гретхен можеше да мине за красива. Приятелката ù не обичаше да говорят на тази тема, затова Скарлет не смееше да каже нищо на глас.
- Много се забави - укори я Гретхен и повдигна едната си вежда. - Да не би ония момчетии пак да са те закачали?
- О, не - побърза да каже Скарлет, като си мислеше, че сред "ония момчетии" е и Питър Макктери, когото тя много харесваше. - Не.
- Тогава? Всъщност няма значение. Искам да ти покажа нещо.
- Какво? - полюбопитства другото момиче. То много обичаше такива изненади.
Изражението на Гретхен внезапно стана сериозно. Скарлет изпита силен копнеж да види промяната и в очите на приятелката си, но досега не беше имало случай, в който да не се задоволява само с неясни очертания зад тъмните стъкла.
- Ела.
- Грета, става късно, скоро ще се стъмни и трябва да се прибирам – промълви Скарлет, усетила, че нещо не е наред.
- Не ставай глупава. Хайде.
Гретхен, която освен всичко беше и по-пъргава от другото момиче, скочи на крака и хукна навътре към нивите. Скарлет се затича след нея, с намерението да я настигне, но ù беше прекалено трудно. Грета като че ù казваше нещо, но гласът ù замираше сред повея на вятъра. Скарлет с безпокойство установи, че наближават къщата на стария Дънкан - той беше стар, беззъб старец, никому несторил зло, но въпреки това се разказваха какви не неща - като се започне от историите, че е убил жена си в пиянско безумие до нелепите твърдения, че се занимава с черна магия и многобройно спорове за истинската му възраст. Попринцип никой не приемаше тези истории за чиста монета, но напоследък започнаха да се случват странни неща. И тъй като обяснение липсваше, погледите неволно се обръщаха по посока на къщата на стария Дънкан.
Той обитаваше малка постройка, която едва се крепеше. Керемидите бяха изпопадали, вратата седеше накривена на една страна и даваше възможен достъп на всеки, който пожелае да влезе; едно дърво се бе наклонило заплашително над къщата и момичетата си помислиха, че при някоя по-силна буря би могло да се срути върху къщата.
Скарлет трепереше. Над главите им вече се спускаше тъмен воал, който съвсем скоро щеше да ги обгърне.
- Да се прибираме вече - прошепна тя.
Гретхен ù изшътка и ù посочи към задната част на къщата. Двете запристъпваха натам, а по-голямата зашептя:
- Дърк разправя, че някой извивал вратовете на кокошките му. Даже заведе тате да му покаже и аз също се промъкнах - из целия двор бяха разхвърляни мъртви кокошки!
- Какво общо има стария Дънкан? - попита Скарлет, макар че вече се досещаше.
- Дърк каза, че спрял да си плаща и вече не му изпращали яйца. Много се ядосал.
- Ама той е толкова стар! Не може за една нощ да прехвърчи до Дърк, да му убие кокошките и да се прибере обратно... нали?
- Никой не знае на колко всъщност е стареца. Както и да е, според мен има нещо повече.
Вече бяха обиколили къщата. Тъмнината ставаше все по-гъста, както Скарлет се опасяваше. Никак не ù се искаше да си признае, че е готова да хукне през глава обратно към къщи. Имаше нещо злокобно в това място. Може би заради самите истории, а може би наистина имаше нещо особено тук, но на момичето никак не му се искаше да разбира какво е то.
- Чакай, нося фенерче - каза Гретхен и след малко вече осветяваше един прозорец.
- Ами ако е вътре? - попита в ужас Скарлет.
- Да не те е шубе? - почти се засмя другата, макар че пролича известна напрегнатост в гласа ù.
- Но какво търсим? - попита вместо отговор Скарлет.
- Следа.
- За какво ни е?
- Слушай, имам една теория - според мен Дънкан е нещо повече от човешко същество. Той е като корените на тези дървета - свързан е с това място, разбираш ли? Може би е божество, може би чудовище, излязло от сенките, но каквото и да е, сме пробудили гнева му. Затова, за да съм сигурна, че съм права, трябва първо да се уверя, че стареца е извършил тия работи... Скарлет?
Но Скарлет беше заститала с ужасена гримаса на лицето. Гретхен насочи лъча към нея, а после и към мястото, в което тя се взираше. От вътрешната страна на прозореца се бе подпрял мъж на преклонна възраст; хилеше им се злобно, а ръцете му оставяха кървата следи.
Гретхен изпищя.
Фенерът падна на земята.


2 септември 2009г.
Върнете се в началото Go down
http://nimevisia.forumado.net/forum.htm
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Личното творчество на Дебора Ловрейн   

Върнете се в началото Go down
 
Личното творчество на Дебора Ловрейн
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Училището за вампири :: Други :: Лично творчество-
Идете на: